понеделник, 28 декември 2009 г.

Искам да те вдишвам


Когато слънчогледите
не вярват вече в слънцето,
а нестинарите сами прогонят огъня,
когато корабите
се завръщат в съмнало,
но мишките им загризат посоките...
Тогава и кошмарите
са сбъднати, а самотата
драконово те гори по пръстите.
И няма даже въглени,
остава прах... Белязва те
свирепата тъга от непрегръщане.
Тогава ти си тъмния,
изгубил себе си във тъмното,
изгубил и крилатото в крилете.
Разкъсал дланите си
в яздене на пътища,
но не достигнал пътя и сърцето си.
Тогава ще съм там, където
следите ти оставят бездни,
а пролетите идват сиви.
И гола и безщитна ще съм.
Само с нежност.
Не искам обич. Искам да те вдишвам.

Хиляди истини в пътя измислен....


Прашни пътища. Смешни надежди.
Думи разголени. Спомени. Нежност....
Вятърът с болка просъсква в улуците.
Черни звезди и любов неразбрана.
Прашни предмети и прашни тавани.
Пясък в устата. Пясък в очите.
Падат във черното черни звездите....
Във тишината светеха
студени разстояния
до сянката.
Нататък бяха камъни...Хиляди истини в пътя измислен....

събота, 21 март 2009 г.

ИСКАМ НЯКЪДЕ ТЕБ ДА ТЕ ИМА...

Искам някъде теб да те има... 
Във една заснежена гора,
в малка къща с горяща камина
и с прозорче със ледeни цветя.
Да ни свети единствено огънят...
А в ъглите, в стаения здрач,
да затулим излишните спомени,
скрили в себе си всеки наш плач.
Да се влюбя във тебе безпаметно,
не от виното, просто така...
И да зная, че даже след зимата,
ти ще пазиш за мен любовта.
А в камината огънят пръска
малки, жълти, искрящи звезди.
Открадни си от моите устни...
потопи се във мойте очи...
Искам някъде теб да те има...
Та дори и през триста морета.
В една зима... Някъде там...
И дълбоко, дълбоко в сърцето ми.

понеделник, 9 март 2009 г.



Със нежността на първата прегръдка

и първата целувка под звездите,

с онази неразумна дива тръпка

в живота ми се втурна, без да питаш.

Вълните се разбиваха в скалите,

ала не виждах нищо аз тогава.

Искрата топла, грейнала в очите ти,

душата ми превърна във жарава.


Жестока обич


Жестока обич. Звездна обич.

Безкрайна нежна тишина.

Усмивка, ласка, тъжен поглед,

самотна вечер, призрачна луна,

небе, море, вълни и пясък.

Смях, подлости и злоба, суета.

Жестока обич, обич свята.

Разкъсващи съмнения в нощта.

Самотен бряг и кървав залез,

потоп от мъка, гняв, мъгла.

Живот, изпълнен с мъка. Старост.

Разпъната на огнен кръст душа.

Жестока обич. Сляпа обич.

Стенания и вопли в мрака.

Илюзии, надежди, порив,

прозрение, любов, очакване...


Обещай ми

Обещай ми море,

но не нежно и кротко,

не по тихи води

пътешествие с лодка.

Обещай ми копнеж,

не илюзия сладка,

не под мрачно небе

гръмотевица кратка.

Обещай ми любов,

не мираж сред пустиня,

не в капан от лъжи

обичта да загине,

не в студената нощ

като въглен да тлее,

а пожар да гори,

с бурите да живея.

Добре съм, мамо


Мъничка, мъничка моя,
весело зайченце, котенце сиво,
в скута на мама сега се е свило.
Твойта главичка на моето рамо,
можеш ли ден да прекараш без мама?
Мама в чашата мляко налива,
сресва косата на плитка красива.
Кърпи чорапки с пробити петички - мама се грижи за всички.
А кой ще разкаже на мойто момиче
как тъй луната на сърпче прилича,

как се превръща водата във пара
и самолетът с какво ли се кара?
А подир време ще станеш голяма,

умните книги сама ще намираш,
и ще рисуваш,
и ще бродираш.

После ще литнеш и ти като птичка.

Мама ще бъде с коси побелели,
мама ще пази две детски кордели.

Ще се тревожи и скришом ще плаче,

ако не носи писма раздавача.
Друго не трябва - три думички само:

"Добре съм, мамо!"

петък, 20 февруари 2009 г.

с теб никога не загубих себе си........

..най- странното е, че с теб никога не загубих себе си.
В невероятна симбиоза, без взаимни промени, освен леки козметично- ментални корекции и то с видимата цел към извисяване, към по- добро, към по- високо ниво, без конкуренция, но с взаимното предизвикване на общата победа, в която сме двамата. Може ли две части да бъдат едно и в същото време уникално съхранени?
О, да, може!
А те могат и поотделно, пак свързани, въпреки разстоянията, въпреки обстоятелствата, въпреки всичко! Защото спомените на едно такова свързване не болят толкова, колкото държат заедно, неразрушими, всички интимни моменти наслада.
Такива спомени не се повтарят с друг. Те се изживяват истински веднъж!
Толкова кратко, но толкова наситено, толкова тихо, толкова тайно, че само преживялото ги сърце може да разбере, а тялото да помни... Всяка клетка е запечатала аромата, вкуса, мига на потапяне, ритъма на сърцето / чуваше ли се, въпреки стоновете на наслаждежние, които дори мозъка грабваше жадно?/, интимността, неделимостта, реалността- онази, която изградихме в главите, в телата си, но толкова истинска, толкова наша, толкова единна.
Такова едно никога не се дели самостоятелно. Винаги двамата си тръгват, но остават завинаги свързани. Те знаят защо.

Готов ли си да тръгваме, мой обречен свят?
/за онзи изгрев през 2008-K/